А тук, по-долу, поради преминаването на блога ми в мирновременен режим, помествам интервюто, което взех буквално вчера от много талантливия наш писател - Теодор Иванов, за когото все не мога да преценя дали е оптимистичен песимист или песимистичен оптимист.

Мисля, че това четиво ще Ви дойде добре след излиянията на Ванчето, уверенията на Васил Терзиев, рецитациите на Хекимян и така нататък. Необходим е някакъв анти дот при настъпилия тежък махмурлук...

Писателят Теодор Иванов: Всичко хубаво или лошо, винаги идва отвън

Твърди се, че най-трудното за един писател е неговата втора книга. Какво става с твоята втора книга? Работиш ли над нея? Ще кажеш ли нещо за идеята или засега всичко е тайна?

Всеки има своята истина за творчеството. Аз отдавна съм преосмислил всичко, което правя, взел съм своите решения и най-последователно се придържам към тях. Писането за мен не е надбягване или вдигане на тежести, с никого не се съревновавам по литературни награди, известност, тиражи или продажби.

Първата си книга издадох на тридесет и пет години, така че не пребивавам в някакво съревнование с времето. Не съм си поставил срокове и цели.

            В момента подготвям нов сборник с разкази, но поради много причини не мога да пиша активно както преди.

            А пък и винаги съм бил на мнение, че всеки текст или идея трябва добре да узрее, да си „обиколи нивата“, така че, както казваше един печално известен човечец: - „Като му дойде времето“.

Преди около година започна да функционира твоят личен сайт, разкажи ни повече за него.

Нямам самочувствието на твърде плодовит съчинител, но за годините, през които изразявам своите мисловни отклонения, чрез писаното слово, се натрупаха приличен брой текстове, които са пръснати в Интернет, или обречени на забрава в сборници, списания и вестници, и от известно време започнах да усещам някаква тежест от това положение на нещата.

При нужда да се допитам до нещо свое, или да предоставя откъс или цяла публикация за ползване от други хора, започваше едно тежко издирване, което причиняваше определен дискомфорт на мен и останалите.

От друга страна се случваше, понякога мои неща да бъдат цензурирани или пък директно премахнати, поради някакви висши съображения.

Вследствие на тези тегоби, през средата на миналата година достигнах до извода, че трябва да имам собствено пространство, където няма да завися от ничии настроения или конюнктура.

И така на бял свят се появи:   https://teodorivanov.eu/

За професионалната изработка и поддръжка се обърнах към моите приятели от фирма https://dimaniks.com/

Съдържанието включва почти всичко, което съм написал в съзнателния си живот.

Посетителите могат да се запознаят с моята биография, а също да прочетат разкази, стихотворения, публицистика, биографии, есета и пътеписи.

Отделил съм подобаващо място на думите за родното ми градче Котел.

Доволен съм, че успях да възстановя текстове, които съществуваха изключително в хартиен вариант, като например научни изследвания по библиография, библиотекознание и краезнание.

Създал съм фотогалерия с много албуми, има линкове към профилите ми в различните социални мрежи, както и форма за обратна връзка.

Голямо предизвикателство за мен беше рубриката “De visu”, която включва разговори с интересни за мен хора, но за съжаление до момента има реализирани само пет интервюта.

Успях да намеря подобаващо място и на издирваните през годините или написани от мен текстове за народния  певец Иван Кремов.

Надявам се, че моят сайт ще продължи да бъде четен от хора, които не са безразлични към цветовете, силата и топлината на родното ни слово.

Като спомена народния певец Иван Кремов, какво става с твоя литературен проект за него, който започна с голяма енергия, а след това сякаш остави „да уляга“?

Скоро ще станат десет години, откакто ми хрумна идеята за написване на книга за Иван Кремов.

Наистина, в началото много енергично се втурнах по тази пътека, която впоследствие се оказа многолентова магистрала.

Бях си поставил за цел да издиря всичко, написано за или от Иван Кремов. Да обиколя държавни или частни архиви, да се срещна с хора, които са общували с него, но колкото повече навлизах в темата, толкова повече усещах, колко обречена на неуспех е тази кауза.

Как да събера информация за всички концерти, които е направил? По неофициални данни е бил на турне в над седемнадесет държави...

Как може да се обхване в един текст или книга този колоритен певец, разказвач и поет на жеравненския балкан .

С течение на времето започнах да си поставям ограничения в тематиката, границите на търсенията.

Много хора ми разказваха истории за Иван Кремов, някои от тях ми предоставиха материали за него, други си останаха с искрените обещания.

Към настоящия момент в мен напълно е искристализирала идеята, за това какво точно ще представлява литературната реконструкция на личността и творчеството на нашия певец, но остават няколко важни компонента, които все не успявам да придобия, а без пълна комплектация, няма как да започне самото писане на текста.

По тоталитарно време хората пишеха най-хубавите си неща „за чекмедже“. Смяташ ли, че в днешно време също има „писане за чекмедже“? Същото ли е както преди или става дума за друго явление?

            Аз си мисля, че литературата, или по-точно - художествената литература, наистина умира.

            Просто никой няма нужда от нея. Някога четенето на сериозна литература подтикваше хората към трупане на знание, към развитие и усъвършенстване, а в сега стана някак обидно да се пишат умни и сложни неща, да се правят интелектуални провокации, да се изграждат образи.

            Възможна ли е появата в днешно време на Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Емил Зола, Теодор Драйзър?

            Как Наташа Ростова може да се пребори с Емили Тротинетката, а Дон Кихот с Дилян Пеевски?

            Някак си четенето и писането се превърнаха в доста елитарни процеси, и е напълно резонно в днешно време да пишеш само за лична употреба или отбрана публика.

            На мен лично ми би било доста неприятно да видя, някой от тези велики влогъри, инфлуенсъри, инстаграмъри, тиктокъри, да държи в ръка моя книга, а какво остава да ме рекламира или анализира по някакъв начин.

Книгата с разкази „Заличаване“ имаше безспорен успех. Ти я написа, след това сам влезе в ролята на литературен агент и сам организира издаването й, представянето й по страната. Сега нямаш май и един екземпляр от книгата. Така ли трябва да работят днешните писатели – да спазват принципа, че на вълка вратът му е дебел, защото си върши работата сам?

            Всъщност аз опитах всичко възможно, за да вляза в полезрението на някое сериозно издателство, но там разговорите бяха кратки, или трябва горещо да те препоръча жив класик, или да си платиш, или да оставиш ръкописа и да чакаш.

            На мен още отначало не ми потръгна с живите класици, защото повечето от тях или страдаха от носталгия по тоталитарния период, или бяха доказани сътрудници на Държавна сигурност, а повечето  просто търсеха някаква лична облага в отношенията.

            Няма да забравя един такъв човекообразен, който погледна оттук-оттам ръкописа и ми каза, че няма да го чете изобщо, но „мирише на литература“, да не се отчайвам.

            След това обмених мнение с много хора, чиито ръкописи така отлежаваха по разни бюра и се наслушах на невероятни истории, като например, как след десет години се обаждат на автор, че ръкописът му е влязъл в годишния план, а пък той през това време вече е направил две издания на книгата си.

            Така че се реших да тръгна по най-трудния начин, намерих спонсори, намерих издателство, редактори и т.н., и когато книгата вече беше факт, и тръгнах да я представям по разни места, с удивление започнах да разбирам, че това е най-доброто, което може да се направи в България, че винаги трябва да си свободен, да не зависиш от никого, да нямаш ментори и господари.

            Мога да разказавам сигурно стотици истории на писатели, които са били обект на некоректно отношение от издатели и редактори.

            Всякаквите там групи и съюзчета, с придворните си фондации, конкурси, критици, книжарници и журналисти, които скачат по зададен сигнал и срещу определена сума.

            Ако някой е написал и издал в правилното място гениален роман, ако всички го превъзнасят, хвалят, дали това оправдава годините подлост и безгръбначие.

Кои съвременни български писатели би ни препоръчал?

            В България има страшно много истински писатели и сигурно няма да ми стигне живота, за да разкажа за тях.

            Някога, в зората на интернет в България, в едно електронно списание ми бяха предоставили собствена рубрика, която озаглавих „През годините“.

            В нея се опитах да покажа редица български поети и белетристи, които са оказали голямо влияние върху мен, но някак си са непознати на масовата публика.

            Някои от тези статии, сега са налични в моя сайт. Всеки, който натисне бутончето „Личности“, може да прочете за Младен Денев, Христо Медникаров и Йордан Ковачев.

Но сега ми се иска само да маркирам четири имена, чиито книги, с ожулени корици, измачкани страници и подчертани редове,  би трябвало присъстват задължително в библиотеката на всеки българин:

- Виктор Пасков

- Атанас Липчев

- Борис Христов

- Ивайло Балабанов.

Ти си яростен противник на тоталитаризма.. Как гледаш на тези неща днес, когато вече са минали 34 години от рухването на режима?

Все така продължавам да съм му противник,, но за съжаление и в днешно време откривам много от белезите на този кървав експеримент.

Много е страшно откритието, че проблемите не са дело на строя, а идват от хората.

Стремежът да мачкаш, да властваш, да лъжеш и грабиш... Дали това идва от обществения строй или съществува още от пещерата.

Аз лично се срамувам от това, в което се превърна българската журналистика. Не зная тези т. нар. „журналисти“, как се поглеждат сутрин в огледалото, или за тях единственото важно е да си плащат сметките в края на месеца.

Твърди се, че самоиронията е присъща на българите. Ти в какви отношения си с тази уж българска черта?

            Винаги съм считал, че човек умира тогава, когато се вземе насериозно, и при всяка среща с типажа на ротмистъра от Писек, изрисуван талантливо от Ярослав Хашек:

Ротмистърът бе твърдо убеден, че стои на някакъв пост, че спасява нещо и че всички тия полицаи от подчинените му полицейски участъци са мързелива паплач, егоисти, подли типове, мошеници, които разбират само от ракия, бира и вино.

Веднага се сещам за един руски мъдрец, който гледах в някакъв сериал.

Той живееше в съвременен блок, пушеше дълга лула, тръскаше белите си коси и поучаваше: - Най-големият проблем са честните, сериозните и съвестни хора. Те поддържат системата. Без тях отдавна да е е самоизяла и изчезнала.

Попречили ли са ти някога политическите ти убеждения? Питам не само в „административен смисъл“ – някой да ти е създал трудности заради политическата ти ориентация, а и в чисто личен план. Спирали ли са те убежденията ти в някакви възможни начинания?

            Веднъж се разделих с жена, която мислех, че обичам, но после разбрах, че е гласувала за определена политическа партия, и някак си всичко ми мина.  J

Ако си говорим сериозно, то всичко в нашата държавица опира до политиката. Всякакви идеи, които човек опитва да реализира, на някакъв етап задължително опират до кмет, областен управител, общински съвет или министър.

            Пак ще се върна на въпроса за Иван Кремов. От много години имам идея за създаване на песенен конкурс на негово име, но поради безхаберието на кмета и всякаквите общински управляващи в Котел, това не се случва.

            Преди време участвах в разработката на проект към едно министерство. Отначало ни класираха на първо място, но после се оказа, че един от координаторите не е от правилната политическа страна, и отпаднахме безславно.

            Няма да забравя някакъв общински чиновник от Велико Търново, който се жалваше в сутрешния блок на местна кабеларка, че в новия бюджет са заложили сума за културни проекти, която е двойно по-голяма от миналогодишната, но никой не е кандидатствал.   

            Колко ли още мога да разказвам по тази тема...

В миналото писателите са били страшно обществено и политически ангажирани. Днес сякаш вече избягват подобно обвързване. Ти какво мислиш по въпроса?

            Много пъти съм казвал, че литературата е най-големият критерий за културата на един народ. Оттам идва и авторитетът на писателя като обществена фигура.

Мисля си, че всеки може сам да си отговори за положението на писателя в съвремието.

По-горе вече изброих героите на нашето време, които се проявяват във времето и пространството, посредством маймунски движения, изражения и звуци.

Иска ми се да вярвам, че нещата някак си ще се обърнат, но засега, това е трендът, мила моя, майно льо.

Ще ни споделиш ли своите виждания за съвременните проблеми на човечеството в глобален и национален план?

Проблемите са страшно много и просто не знам откъде да започна.

Според мен една цивилизация е обречена на умиране, ако не развива качествена наука. За съжаление днес под „наука“ се разбират изключително и само технологиите, а фундаментални за обществото области бяха обявени за „непазарни“ и загробени.

Не знам дали ясно се осъзнава, какво предстои без функциониращи научни и образователни системи по философия, психология, история, филология, педагогика.

Дали изобщо да захващам темата с екологията?

 Или вътрешната сигурност? А здравеопазването?

В колко населени места полицията и медицината са абдикирали от своите функции и хората са в режим на естествен подбор.

Не искам да вярвам, и никога не съм вярвал в конспиративни теории, но сякаш някой наистина иска да сме необразовани, болни и беззащитни.

За България изходът е в разместване на геополитическите пластове в световен мащаб.

Отдавна съм прозрял, че ние нямаме собствени сили за победа над това раково образувание, наречено държава.

Всичко хубаво или лошо, винаги идва отвън. Трябва някой важен да започне да губи пари или влияние от ситуацията у нас, и тогава бързичко нещата ще си дойдат на мястото.

Разговорът води: Теодор Дечев

Теодор Христов Иванов е български писател, библиограф и краевед. Роден е на 21 септември 1978 г. в град Котел. Средното си образование завършва в СОУ „Г. С. Раковски“ – Котел, а висшето – във Великотърновския университет „Св. СВ. Кирил и Методий“.

Работил е като учител, библиотекар, журналист и университетски преподавател. Негови публицистични статии и художествени произведения са публикувани във в. „Котленски край", в. „Янтра днес“, сп. „Жажда", сп. „Смесена китка“, алманах „Света гора", в. „Свободен народ“, сп. „Пламък“, сп. „Везни“, сп. „Антимовски хан“, както и в литературните сайтове Bukvite.bg, Otkrovenia.com и личния му блог kobata.blog.bg. Негови научни трудове са излизали в Трудове на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, сп. „Издател“ и в сп. „Архив за поселищни проучвания“.

През август 2013 година излиза от печат първата му книга – сборникът с разкази „Заличаване". Носител е на Трета награда и грамота за значително творческо присъствие от Първия национален литературен конкурс „Атанас Липчев“ – Варна през 2015 година.